Животът на една жена след 50 години е пълен с невероятни открития. Голяма част от това, което е било важно преди две години, губи значение. Изведнъж осъзнаваме, че посребряването в косата не е случайно. Доскоро изглеждаше, че старостта е нещо, което ще се случи на някого, но не и на нас. Трябва да признаем, че стилната прическа изглежда по-добре от конската опашка. Радваме се, че все още сме със здрав разум и относително добри спомени. Между другото, темата за паметта е доста интересна. Най-ярките от всички са спомените от младостта. Разведох ли се? И каква беше причината? Аз пострадах ли? Разделих ли се с някои приятели? И защо? Не, ако се напрегна, разбира се, ще си спомня всичко и ще заключа, че решенията ми са били правилни. Но коварното време е свършило своята работа. Ние идеализираме миналото, то е обвито в чаровна мъгла, а на повърхността по някаква причина са само добрите спомени. За лошите трябва да се слезе в специалното хранилище.
Във войната между красотата и удобството, красотата безусловно е капитулирала. Доскоро спортът беше за красота. Уви, законите на гравитацията, както и любовта към сладкото, се оказаха непреодолими. Вече знаем от нашия опит, че без редовни физически натоварвания ни очакват главоболие, болки в гърба и други здравословни проблеми. Искате да станете от леглото без охкане, да не ходите често на лекар и да играете с внуците, които още ги няма, но които вече очаквате със смесица от ужас и наслада? Тогава напред.
Марката на облеклото, размерът и чистотата на камъка на пръстена ви, цветът на чантата, както и цветът на каквото и да било – всичко губи значението си. Бижута, парцали, които сте носили досеа, утре без съжаление ще изхвърлите, защото ви обхваща пълно равнодушие към модата.
След петдесет години първо се замисляме сериозно за естетичната хирургия. И вземаме информирано решение – невъзможно е да победиш природата.
Ние сме продължение на нашите родители с всичките им недостатъци и добродетели. Всичко, което искахме да избегнем, неусетно разцъфва с буйни цветове. И не всичко е лошо. И нещо дори започва да ни харесва. Сексът все още присъства в нашия живот – приятен бонус. И всъщност на двайсет години изглеждаше, че петдесетгодишните вече са с един крак в гроба и не се занимават с „това“.
Нашите приятели са станали свекърви и тъщи, баби и дядовци. Сред тях има дори и такива, които са по-млади от нас! Ние ги гледаме със смесени чувства. В края на краищата те са нашите съученици! Какви баби? Какви дядовци? Мозъкът отказва да обработва тази информация и я скрива.
Забелязваме, че мъжете, които все още успяват да ни харесат, са в повечето случаи доста по-млади от нас. Ние изчисляваме дали те са подходящи за нас. С облекчение разбираме, че не, но тенденцията е тревожна. Изглежда, че след десет години те ще се преместят в групата „може да ми бъде син“. Тази перспектива е като терористично нападение, но и свидетелства за факта, че противоположния пол все още е в обхвата на нашето внимание. Ние сме наясно с крайността на всеки ресурс – време, сила, здраве, енергия, вяра и надежда. Преди изобщо не мислихме за това. Имахме чувство за безкрайност. Сега вече не можем да си позволим да инвестираме времето и енергията си в неинтересни дейности, скучни хора, безнадеждни или разрушителни взаимоотношения. Стойностите са дефинирани, приоритетите са поставени. Следователно, в живота ни няма случайни хора. Онези, които са близки по дух с нас, наистина ги оценяваме. И ние се грижим за връзката и бързо разпознаваме подаръците на съдбата под формата на нови, прекрасни срещи. Но също толкова бързо, без съжаление и колебания, премахваме излишните.
И ние инвестираме с вдъхновение в децата – емоции, време, пари.
Литературните предпочитания се променят. Има по-малък интерес към художествената проза, все повече и повече ни влече към реалните биографии, историята, съдбите на хората и страните. Търсим модели, опитвайки се да разберем причините. Както винаги историята на собственото ни семейство става важна и ние с тъга осъзнаваме, че много неща няма да успеем да разберем.
В младостта ни изглеждаше, че всички най-интересни неща се случват навън. Сега всичко най-интересно е вътре. Ние отново влизаме в период на сълзите (първият беше в детството). Нивото на сантименталност през годините расте незабелязано и изведнъж се преобръща. Роним сълзи на детски партита, размазваме грим в театъра и киното, плачем, слушайки музика, и на практика нито един зов за помощ в интернет не ни оставя безразлични.
Пожеланията за здраве са придобили релевантност. Уви. От детството си чувахме тост: „Бъди здрав!“ И дори редовно си пожелавахме същото сами. Но някак формално. Без емоции, без да разберем какво всъщност казваме. Сега нашите пожелания за здраве на другите са искрени и прочувствени. На практика със сълзи в очите. Защото вече знаем колко е важно да сме здрави.
Ние сме добре у дома. И ни е добре да сме сами. За следващите години планът е прост. Не се борим за нищо. Харесва ни това, което имаме. Слушаме истинските си желания – те стават по-лесни и по-разбираеми през годините. Щастливи сме с родителите и с децата. Опитваме се да прекараме повече време в природата и да бъдем повече време с хора, които са ни приятни. Не се страхуваме от 50-те години. Живеем ги.
