Има жени, които са създадени за поезия. Има и такива, от които и поетите онемяват. Има жени, които се молиш да срещнеш. Има и такива, заради които свещеник би строшил стъклопис в църква. Има такива, до които искаш да легнеш. Има и такива, до които искаш да бъдеш погребан. Колко жени са минали през живота ти и колко са останали? А коя си спомняш скришно? Тази, която остана въпреки всичко, или онази, която си тръгна въпреки всичко?
Срещам все повече мъже, отворили „Жени“-те на Буковски като наръчник за своите жени. Ето какво – четете грешната книга. Единствената книга, която трябва да прочетете от корица до корица, да усетите аромата на всяка страница, да размажете мастилото, защото дланите ви се потят от вълнение – това е жена ви.
„ТЯ Е ИСТОРИЯ, ПИСАНА С ГОДИНИ, КОЯТО ВИЕ ИМАТЕ ЧЕСТТА ДА ДОВЪРШИТЕ. ИЛИ ДА СТЕ ПРОСТО ОТКЪС.“
Има жени като отворени книги. Има и такива, за които не ти стига цял един живот да ги прочетеш, а този живот искаш да прекараш заключен в библиотеката. Защото извивките й са тъмни ъгли на криминални квартали, където се губиш и биваш пребит и ограбен. Устните й са захарен памук, а косите й въжетата, по които да се покатериш до върха или с които да се обесиш.
„ОЧИТЕ Й СА САТУРНОВИ ДУПКИ, В КОИТО СЕ ГУБИШ ЦЕЛОГОДИШНО. А ТОВА, ЧЕ Е ЧУПЛИВА, НЕ Я ПРАВИ БЕЗОПАСНА. ТА КОЙ НЕ СЕ Е ПОРЯЗВАЛ ПОНЕ ВЕДНЪЖ, ДОКАТО СЪБИРА ПАРЧЕТАТА СТРОШЕНО СТЪКЛО, ТОЧНО СЛЕД КАТО НЯКОЙ Е ИЗВИКАЛ „ВНИМАВАЙ!“.“
Има и жени, които няма значение как се казват. Тях ги подминаваш като крайпътно бистро. Никога няма да седнеш там планирано. Престоят ти не е никак специален. Там влизаш между другото. Жаден, гладен, изморен и набързо. Има жени, които са като предговора. Знаеш, че все са там, но винаги ги прескачаш. В тях не виждаш смисъл. Има хиляди жени на улицата, които подминаваш всеки ден. Замислял ли си се с колко хиляди вселени се размина и днес?
Знаеш ли кое е общото между жените, причина за всички изпушени на 3 дръпки цигари, водките на екс, пролятата кръв и всички изписани редове, посветени на тях, и тези, за които никой не пише, никой не говори, никой не се бие? Те са едни и същи.
Докато някоя някъде вдига мълчаливо чиниите от вечерята, за която ти не се прибра, друг някога някъде обръща масата от яд заради нея. Тази, на която не звънна, ще говори с часове с някого, който знае номера й наизуст. На жената, която ти даде живот, и често виждаш все в кухнята, угрижена и миришеща на пържен лук, някой е писал писма и още пази снимката й. Жената, на която ти ще дадеш живот, някой ще излъже и разплаче, а друг ще тича след влака й в опит да открадне още няколко секунди с нея.
Да, ние обикновено сме всичко това. Едни виждат едно, други виждат друго.
„МОЖЕШ ДА ИЗБЕРЕШ ДА СТОИШ НА ПЪРВИЯ РЕД И ДА ГЛЕДАШ С ПРИТАЕН ДЪХ ИЛИ ДА СЕ ИЗНИЖЕШ В АНТРАКТА.“
В едно обаче бъди сигурен – завесата никога не се вдига за едно и също представление. Да, вие, мъжете, сте целият ни свят. Но ние сме оста, около която той се върти.
Източник: goguide.bg
Автор: Ивелина Иванова
