Към 1 част>>
Луис Гибс
Луис вярвала, че е постигнала американската мечта когато семейството ѝ заживява в тихия квартал Love Canal в Niagara Falls, Ню Йорк. Всичко обаче се променя, когато през 1978 синът ѝ Майкъл започва да получава припадъци, докато е в детската градина. Гибс разбира от вестниците, че градината е построена върху много старо бунище и че най-вероятно там има над 20 000 тона токсични химикали. Тя незабавно изисква синът ѝ да бъде преместен, но молбата ѝ била отхвърлена.
В отговор на това, обикновено срамежливата Луис Гибс започва да чука от врата на врата, молейки хората да подпишат петиция за затварянето на токсичната детска градина. Заедно с подписите, тя „получавала“ ужасяващи истории за цели семейства, страдащи от астма, епилепсия, дефекти, кръвни заболявания и рак. Жителите искали да напуснат квартала, но кой щял да купи домовете им?
Тъй като нямало как да отговори на този въпрос, Луис създава асоциацията „Love Canal Homeowners”. Тя предвожда митинги и говори по медиите, настоявайки правителството да помогне на хората да се измъкнат от токсините. Държавните органи я наричат „истерична домакиня“, но Луис не се отказва и в крайна сметка президентът Картър нарежда правителството да закупи домовете и да направи района безопасен. От тогава Гибс става известна като „Майката на суперфонда“, след като конгресът приема Superfund Act, познат още като CERCLA (Comprehensive Environmental Response, Compensation and Liability Act).
Фани Бланкърс-Коен
Фани е на 18 години, когато представя Холандия на Олимпийските игри през 1936 година, състезавайки се в дисциплината висок скок. Тя не получава медал, но изглежда имала обещаваща кариера. Тогава обаче избухва войната и международните спортни състезания били прекратени. Фани сключва брак със своя треньор, от когото има две деца и участва в национални състезания, когато има възможност.
След войната Фани отново се състезава международно, но мнозина твърдят, че тя трябва да стои у дома с децата, вместо да се състезава. Критиките стават още по-сериозни, след като тя се явява на Олимпийските игри в Лондон през 1948. Тогава Фани била на 30 години и много хора смятали, че и без това е късно да печели каквото и да било.
На Олимпийските игри обаче Фани печели златен медал за бягане на 100 метра, поставяйки световен рекорд. Тя прави същото и с бягане на 80 метра. В даден момент е готова да се откаже, за да се върне при децата си, но съпругът ѝ я убеждава да опита бягане 200 метра. Фани се съгласява и отново печели златен медал. Тя се превръща в първата жена, която печели 4 медала в едни и същи Олимпийски игри и успява да убеди скептиците, че майките могат да са страхотни атлети.
Канди Лайтнър
В един слънчев калифорнийски следобед на 1980 година 13-годишната Кари Лайтнър отивала на карнавал, когато била ударена от автомобил, управляван от пиян шофьор, и убита. Майка ѝ Канди научава, че шофьорът имал и предишни подобни престъпления и току-що е излязъл от затвора заради това, че блъснал човек и избягал от местопроизшествието. Полицаите казали на Канди, че най-вероятно той няма да получи тежка присъда, защото съдиите обикновено били по-снизходителни към пийнали шофьори – управлението на автомобил след няколко чашки не се смятали за сериозно престъпление през 80-те години в Америка.
Лайтнър вярвала, че дъщеря ѝ е жертва на „социално приемлива форма на убийство“. Обещавайки си да промени системата, тя напуска работа и формира „Mothers Against Drunk Driving” и работи неуморно, за да изразява публично исканията си и да обърне вниманието на обществото към този сериозен проблем. През 1983 година дори излиза филм, описващ нейната история – „Mothers Against Drunk Driving: The Candy Lightner Story”.
След като Канди успява да промени общественото мнение, законите също били променени. Различните щати приели закони, забраняващи напълно шофирането след прием на алкохол, а много други променили законната възраст за употребяване на алкохол. Благодарение на Канди подобни престъпления като това, което убива дъщеря ѝ, намаляват с цели 40% през следващите няколко години.
